Котката се събуди, хвърли един ленив поглед, обхващащ цялата стая, изправи се бааавно, поотърси се, изви гръб и се прозя широко. Като омота опашка около тялото си, започна усърдно да се почиства с помощта на езичето си като от време на време включваше и някоя от лапите си в тази дейност.

     Вратата се отвори и оттам надникна една украсена с коронка момичешка главица. Детето видя котката и бързо се втурна към нея.

     - Моя сладка Пуфи, защо си се скрила от мен! Знаеш ли как ме изплаши? - Момичето галеше нежно котето и притискаше телцето му, а то не протестираше, само се взираше в очите на детето и мъркаше сладко.

     - Сега ще дойдат гости, а аз още не съм се облякла официално и татко ще ми се разсърди ако закъснея - нареждаше момичето, а после пусна котето и бързо заизважда от гардероба си рокли, фусти, панделки и обувки.

     Приготви се почти светкавично, имаше тренинг и толкова бурно грабна котката, че тя изфуча недоволно.

     В коридора сновяха прислужници и пажове, придворни дами и царедворци, суетнята бе пълна. Момичето не обръщаше внимание на никого и лавираше ловко между живите и неодушевените препятствия, а коронката на главата му подскачаше и едва се крепеше отгоре й. Когато стигна до тронната зала, принцесата намали ход и придаде тържествен вид на осанката си, а смръщеното й личице, което трябваше да изразява сериозност, вместо това произвеждаше леко комичен ефект. Царят вече седеше на престола си, а царицата точно сядаше до него. Момичето прекоси залата бавно и гледайки съсредоточено в очите на баща си. Той бе намръщен и недоволен от нещо и принцесата знаеше какво е то. Котката се размърда, сякаш усетила нещо неприятно, а после затвори очи и замърка успокоително.

     Малката принцеса седна на мъничкото тронче и зачака...

     Първи влязоха пратениците на краля на съседното кралство: искаше да му бъдат предоставени още войници, за да води войната си със съседите му от другата страна. Царят ги отпрати и им каза да се обърнат към главния му секретар след три дни. После влезе една трупа от пътуващи музиканти и артисти, които искаха да им бъде разрешено да обиколят царството и да събират пари от представленията, без да плащат данък. Каузата им бе благородна - приходите им щяха да отидат за организирането и построяването на лазарет за ранените от войната на воюващите две кралства, затова царят веднага даде съгласието си, а те направиха мини-представление пред него.

     Акробатите бяха без кости - момичето беше абсолютно убедено в това! Маймунката, която играеше заедно с тях, правеше още по-сложни номера, а папагалът допълваше със своя танц този на красивите девойки. Имаше един момък с гола глава и намазано с нещо блестящо тяло, който гълташе огън... момичето изтръпваше при всеки негов номер...

     Последни влязоха някакви екзотично облечени и много едри и красиви хора от расата, която се бе преселила наскоро по техните земи. Този народ имаше странния обичай да се кланя пред изображението на някакъв бог, за когото никой дотогава не бе чувал. Те поднесоха дарове на царя и един много представителен и достолепен старец излезе напред, за да изложи молбата си. Царят се намръщи при първите му думи и така си остана докрай...

     - Велики царю на Тристмегист, изпратени сме от нашия повелител Корунд, който е имал видение, изпратено му от Бога, за да потърсим при теб нашия изчезнал Божи посредник. Знаем, че е тук и ако не ни го предадете незабавно, ще бъдем принудени да ви обявим война.

     С тези думи пратеникът завърши и се поклони, а царят мълчаливо впери поглед и разгледа подробно лицата на всеки един от делегацията, сякаш да запомни всяка тяхна черта.

     - Предайте на Корунд, че макар и да приехме вашия народ радушно, ние не поощряваме войнствено настроените народи и въпреки желанието ни да ви помогнем, не можем да ви върнем посредника, тъй като той изобщо не е при нас. - Тези думи той изрече с най-ледения си глас, който принцесата бе чувала само веднъж в живота си и при онзи случай, гласът бе последван от отсичането на главата на предател... Тя изтръпна и стисна още по-здраво котката в скута си като се опита да изглежда още по-мъничка и незабележима.

     Делегацията на Корунд безмълвно си тръгна и тогава царицата се обади:

     - Какво изобщо имаха предвид тези хора - че крием някого, който им е избягал или че някой се е промъкнал при нас незабелязано и от нас?

     - Това ще разберем скоро - отрони замислено царят и отпрати всички, като свика военния съвет в кабинета си. Момичето въздъхна тежко и последва майка си по коридора, но тя май изобщо не го забелязваше. Тогава малката красавица свърна към своята стая и като влезе вътре, тръшна се с един скок на леглото си, а котката пусна да се разхожда. Тя отиде на перваза на прозореца и невъзмутимо продължи своя сутрешен тоалет. Момичето впери поглед в някаква ужасно важна точка на тавана и заизлива мислите си на глас:

     - Пуфи, какво да направим сега, ако крием твоя приятел, ще разберат рано или късно, а през това време ще загинат много добри и доблестни хора... Ако го върнем, и двамата ще сте нещастни... какво да направя?

     Откъм банята излезе един огромен котарак и подуши внимателно въздуха, а после се присъедини към своята грациозна дребничка приятелка на прозореца.

     - Слизай бързо оттам, Тиги, ако те видят, няма да останеш дълго при Пуфи! - разтревожено се изправи принцесата. Котаракът сякаш разбрал, веднага слезе и отиде до момичето. Погали се в краката му и легна до него. Погледът на котака излъчваше съсредоточеност и искрички веселие.

     "Не се страхувай - прозвуча в мозъка на детето, - никой нищо няма да стори, ако остана още един ден тук, а на нас точно толкова време ни е нужно".

     Принцесата не се изненада от гласа, вече бе разговаряла с него, но се учуди на неговата сигурност.

     - Но ако не те върнем веднага, ще избухне още една война, а татко вече няма войници! Всички селяни са изпратени, всяко градско момче и мъж – също. Всички воюват и ако и твоите хора ни нападнат, няма да има кой да ни защити? Нека направим нещо, което да спре твоя народ и в същото време, да измислим нещо, така че вие с Пуфи да не се разделите.

     "Днес ще изляза за малко и довечера, като се върна, ще ти кажа как ще стане всичко" - това отговори котаракът и стана, огледа се и се стопи във въздуха. Принцесата отиде до прозореца и докато гледаше как отвън се струпват облаци, несъзнателно галеше своята любимка.

     Вечерта дойде без някакви особени събития, само баща й бе доста угрижен по време на вечерята и дори забрави да я попита какво ново е научила днес. Иначе всеки ден след нейните уроци, той попълваше пропуските на учителите й със свои разсъждения и наблюдения. Майка й я гледаше някак разсеяно, това също не беше присъщо за нея. Обикновено намираше винаги някакво несъвършенство в облеклото или маниера й на хранене, а понякога и в изразите й. Тя не беше строга жена, но искаше всяко нещо да бъде перфектно и в постигането на тази цел отиваха всичките й усилия. Красотата й се подчертаваше от всеки неин жест, а облеклото й бе винаги изрядно чисто и гладко. Работите в двореца се извършваха под нейно наблюдение, затова навсякъде цареше чистота и ред. Мъничката златокоса принцеса полагаше много грижи за външния си вид, но понякога й се искаше майка й да оставя непокорния си кичур да пада свободно - толкова й отиваше и я правеше с поне десет години по-млада. Погледна към изящните й ръце и скри своите под покривката - беше успяла да изгризе пак едно нокътче... не, че искаше да го прави, просто не бе забелязала кога е станало това.

     Прислугата сновеше бързо и организирано и скоро масата бе раздигната и почистена и всички очакваха момента, в който царят ще стане, за да напуснат и те трапезарията. И особено момичето - крачето му нервно потропваше вече по един от многото крака на дългата маса, но скоро срещна острия поглед на мама и спря. Тогава почувства как меката козина на котарака се допира до голата кожа на замръзналото на място краче, а в главата си чу:

     "Каквото и да става, не се плаши!"

     В този миг отвън се чу тропот на много нозе, обути в ботуши и на прага застанаха десетина мъже с ужасно решителен вид, а баща й пъргаво изправи едрото си мъжествено тяло, докато майка й само допря деликатно снежнобялата салфетка до устните си и царствено се изправи, питайки:

     - Кои сте вие, господа, какво търсите непоканени тук, нарушавайки спокойствието ни?

     Мъжете приближиха до масата, първият от тях бе явно техният водач и той пое инициативата.

     - Идваме от името на Корунд. По силата на решението, взето от нашия съвет и одобрено от Корунд, вие сте арестувани и ще останете като заложници до момента, в който нашият Божи посредник се върне. Призовавам ви за последен път да го върнете или вашето царство ще бъде лишено от своите водачи.

     - Нямате право да постъпвате по този начин! - гневно изрече царят.- Всеки момент вие ще бъдете арестувани от моята лична стража и тогава ще разберете колко погрешно решение сте взели.

     Той бе доближил водача на чужденците и го гледаше хладнокръвно, сякаш да го вразуми чрез внушение. Водачът обаче изобщо не се смути, а само даде знак на двама от хората си, които застанаха от двете страни на царя. Разбрал, че ще трябва да почака подкреплението на стражата, царят се върна обратно и седна на стола си, а царицата и принцесата го последваха.

     Котаракът бе изчезнал, а от стражата нямаше ни вест, ни кост. Царят бе достатъчно цивилизован и предложи на групата чуждоземци да си налеят вино и да хапнат, но те си сипаха само вода и дори не седнаха. Чакаха царят да им предаде техния пратеник или да получат второ нареждане от своя владетел. Мълчание бе надвиснало като тежък буреносен облак над тази странна компания...

     И някак отведнъж на всички им се доспа, главите на изправените, зорко бдящи мъже клюмнаха върху гърдите им и сякаш замръзнаха в тези пози. Всички, които бяха в стаята последваха техния пример и само принцесата, която изненадано се оглеждаше наляво и надясно, остана в съзнание. Тя не загуби повече време в оглеждане на обстановката, а скочи бързо от стола си и препусна по пустия коридор към своята стая, за да открие Тиги и да разбере какво става? И там вече я очакваше една изключителна изненада - вътре бе влязло някакво момче на нейната възраст и си играеше с Пуфи. Като я видя, се усмихна и й каза:

     - Принцесо, сега вече мога да се запозная с теб официално. Аз съм Тигран Корунд и съм син на владетеля на земите на Хенджар. Досега нямах възможност да се измъкна от своя котешки облик, но с твоя помощ успях. И най-много ми помогна Пуфи - той се усмихваше много приятно и блестящо-белите му зъби, заедно с открития поглед на черните му очи, на фона на обрамченото от черна къдрава коса лице, произведоха страхотно впечатление върху момичето. То бе зяпнало от изненада и докато се окопити, вече подаваше ръка на момчето, придружена от усмивката й.

     - Разкажи ми, какво стана? - разтревожено попита тя.- Но първо да ти кажа, че можеш да ме наричаш Лео, идва от Леонсия, но предпочитам Лео... И да ми кажеш дали ще се събудят мама и татко, защото това хич не ми харесва... - завърши с тъжен глас тя.

     - Ела до прозореца, да ти покажа нещо - Тиги се обърна натам, а Лео го последва. - Виждаш ли онзи хълм там? След малко там ще кацне най-голямата птица, която си виждала през живота си. Когато от нея слязат моите хора, те ще вземат и мен и твоята Пуфи... знам колко ще ти липсва, но тя ни е необходима. Всъщност, заради нея дойдохме тук. Нашите земи не са никак близо, не знам как да ти го кажа, но дори и да ги търсиш, не би могла да ги откриеш, пътувахме години наред, за да стигнем при вас. Имахме сигнал, че на вашата планета се намира велика личност, която има силата да възроди нашия народ и да бъде нашият владетел. Твоята Пуфи е всъщност една от нашите бивши императрици, изпратена тук в изгнание. Преди много години, още когато моят баща е бил дете, тя е организирала бунт срещу тогавашните управници на нашата планета, после била избрана за император и управлявала дълго и справедливо, докато не се намерили група недоволни от нейната голяма власт и когато обединили усилията си с тези на един велик магьосник, те я превърнали в това, което е тя сега и я изпратили толкова надалеч, че никой да не може да я открие. Само че били забравили, че и тя притежава магически сили.

     Момичето слушаше, затаило дъх от изумление, че нейната Пуфи е такова изключително ценно същество и поглеждаше невярващо към котката, която се държеше изключително котешки - мъркаше и се галеше в краката й...

     - Когато била изоставена тук Пуфи, всъщност името й е Фелисиана, та когато се озовала съвсем сама тук, тя започнала да развива своите магьоснически умения и чрез непрекъснато нарастващата си сила успяла да изпрати телепатично сигнал до нас. Баща ми през това време бил избран за император, след няколко бунта, последвали изчезването на Фелисиана и когато се получили тези сигнали, той наредил да бъде издирена. Трябвало още доста време да мине, за да разберат откъде идват те. Фелисиана изпращала редовно своите послания, колкото и трудно да й било да оцелее, докато намери теб и тези прекрасни условия за живот. Тогава, след като организирали една експедиция дотук, хората на баща ми я открили, но изпратени от заговорници, наследници на онези предатели, които я били изпратили в изгнание, се опитали да я убият. Нашите хора предотвратили това, но никой от тях не успял да оцелее... И сега, след горчивия си опит, баща ми намери един магьосник, който ме превърна в това, което бях доскоро. По този начин аз винаги можех да бъда незабелязано навсякъде и да разбера дали има предатели между нас. Открих един, който се опитваше да настрои една групичка хора да убият както баща ми, така и мен, и Фелисиана. Но Фелисиана вече имаше опит с такива хора, а и аз не спях. Днес посочих на баща си хората, замислили този коварен план и той отиде да докара нашия кораб, за да си тръгнем веднага след моята трансформация. След малко ще освободим всички от техния летаргичен сън и предателите ще бъдат наказани, а Фелисиана ще върне човешкия си вид.

     На Леонсия й стана мъчно, че ще трябва да се раздели със своето коте... гушна Пуфи и докато я галеше, котката нежно облизваше пръстчетата й.

     - А не може ли да дойда с вас? Искам да видя как живеете и да науча повече за вас и вашите магии, за вашите летящи кораби, иска ми се да не се разделям с Пуфи... пардон - Фелисиана...?

     - Не бихме имали нищо против, но трябва да имаш разрешението на баща си - каза Тиги - и смятам, че и на Фелисиана ще й бъде драго да не се разделяте. Котката измяука, а в главата на Лео прозвуча: "Разбира се, детето ми, ще те вземем с нас и когато се върнеш пак тук, ще научиш и твоите хора на нашите магии".

     В този миг на хълма отсреща с опашка от огнен стълб кацна някаква машина, от гледката на която дъхът на момичето секна. От нея излязоха хора, които бързо приближиха, възседнали други машини, които сякаш плуваха на няколко метра от земята. Влязоха в двореца, а после излязоха, водейки арестуваната група предатели. Качиха ги в машините и пак влязоха в кораба.

     Тогава вратата се отвори и в стаята й влязоха царят и царицата, придружени от някакъв мъж, който смътно й напомняше за някого. Като хвърли бърз поглед към момчето, тя установи, че много си приличат и се сети, че това е баща му. Царят я прегърна и каза:

     - Лео, разбрах какво е станало... и съм доволен, че приюти първо Пуфи, а после, макар и скришно, си приютила и този славен момък - той стисна ръката на Тиги и се обърна към мъжа до себе си. - Корунд, имаш забележителен син!     Царицата бе притиснала Лео в себе си, а Пуфи размахваше опашка и каза на момичето: "Не бих могла да заместя майка ти, но поне ще се опитам... само дано ти разрешат да дойдеш, защото и аз те обикнах като свое дете, докато бях при теб". Тези думи, изглежда бяха чути от всички, защото майка й още по-силно я стисна и лицето й, обикновено весело, сега изразяваше голяма мъка. Но баща й не бе тъжен, той вече знаеше, че отсъствието на дъщеря му ще бъде кратко и ще донесе полза и за царството му, както и за цялата планета. И като истински мъдър управник, беше готов да направи най-доброто за народа си.

     След три дни и Пуфи се трансформира, превръщайки се в една великолепна млада жена, на която името Фелисиана отиваше повече от Пуфи, а Корунд запозна царя с начините на управление при тях и настъпи времето за потегляне. Раздялата бе кратка. Всички се държаха хладнокръвно и чак когато Лео се озова далеч от своята планета, виждайки как тя се смалява, си позволи да си поплаче малко... Но имаше прекрасен приятел в лицето на Тиги, който не я оставяше сама и пътуването й се стори кратко и беше изпълнено с хиляди непознати и интересни неща...