Болеше, проклетият зъб, напомняше за себе си почти непрекъснато. Затрупана бях със задължения и не можех да намеря време да отида на зъболекар. Сражавах се с болката, водехме подмолна психологическа война и побеждавах мимолетно, колкото да заспя, после беше лесно.

     Отидох при зъболекарката си, когато сили не ми останаха да се боря вече, а тя ме изпрати да си направя снимка. И като че ли самият акт, че все пак предприех нещо, уплаши зъбчето ми и то понамали атаките си.

     Носих снимката на кътника си близо три месеца във вътрешното си джобче като снимката на любим човек, но все нямах време да отида да я покажа на любимата си стоматоложка. Сякаш се страхувах да не се влюби в него и ревнувах.

     Само че с поразредяването на задълженията ми, защитата ми поотслабна и зъбчето неизбежно взе връх над мен. Заканвах му се: "Ще видиш ти, може и да те изтръгнат от корена ти!" или "Като те подхванат с оная бормашина, тогава ще разбереш колко добре ти е било!", или "Бе, що не се кротнеш, знаеш ли как могат да те пробият и изтърбушат, ще видиш звезди посред бял ден!". Но то не се уплаши, храбро се сражаваше с мен и подлите ми психоатаки.

     Е, щом ще си правим на инат, така да бъде. Отнесох снимката и обичната ми лична зъболекарка благо ме настани на стола. За да лекува зъба трябваше да свали моста, който бе сложила година преди това - рутинна манипулация.

     И се започна... Борбата бе неравна и жестока. Заложих на зъбчето и спечелих...

     Познавахме се толкова отдавна вече, и кътните зъбки му знаех вече! Онзи инструмент, дето и името му даже не знам, пердашеше по венеца ми отдолу и по здраво залепналия мост отгоре, ударът вибрираше по цялата ми черепна кутия, професионален къртач Хилти да беше, щеше да боли по-малко. Надето се притесни, даваше ми почивки, самата тя знаеше какво ми причинява... но аз тъпо и упорито настоявах да продължи. Внушавах си, че прагът ми на поносимост към болка е ужасно висок. Надето дърпаше, отново и отново зареждаше спусъка на инструмента за изтезания, блъскането предизвикваше неистова болка у мен, но геройски кимах с глава и казвах: "Продължавай, трябва да го направим сега!"...

     Край. Надето се умори - лицето й бе обсипано с капчици пот, ръцете й трепереха, по лицето ми се стичаха сълзи, но "ни вопъл, ни стон", само инатчийското "Давай!". Но я съжалих - тя бе физическа и психическа развалина. Само й направих комплимент за изключително добре поставения мост, та той на практика се оказа вечен!

     Надвих треперенето на цялото си тяло и реших, че няма да мога да се справям едновременно с работата си и със зъба си, който сега си отмъщаваше за едночасовото мъчение и се прибрах у дома... С рев се хвърлих в леглото, вих като вълчица, загубила малкото си, отпуснах му края и неистови конвулсии заразтърсваха цялото ми тяло. Зъбчето тържествуваше... ама кой ли му обръщаше внимание. Бях заета с това, да се самосъжалявам и да попивам, доколкото ми е възможно, потопа от сълзи.

     След една седмица само подутата ми буза и изтръпналата ми долна мандибула напомняха за стоматологичия ми проблем. Една частица от откъртена пломба се бе заклещила между болния и пломбирания зъб до него и изглежда неутрализираше опитите на кътника ми да издевателства пак над мен. Така си и останах в очакване на следващи атаки. В мозъка ми съществува една удивителна, в знак на предупреждение като в прословутата реплика на Шварценегер, че по всяко време упоритият ми зъб би могъл да се завърне.

     Но, май стоицизмът ми бе заслужил уважението на кътника ми - да чукна на дървената си глава, още не си е проявил злия нрав...